Опълченците на Шипка
Публикувано на 2007-04-09 в категория Иван Вазов.
« Българският език | Хаджи Димитър »
Опълченците на Шипка
?ван Вазов
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в на?ий кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото на?е фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в на?то недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва на?ите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в на?та исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата стро?ава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: “Търчете! Тамо са раите!”
? ордите тръгват с викове сърдити,
и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
? с нов дъжд кур?уми, камъни и дървье;
дружините на?и, оплискани с кърви,
пу?кат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пу?калата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
?дат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по стра?ний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат ?ъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, на?ий генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на ва?ата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски ду?манските орди
бесни и ?умещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юна?ка и с една победа.
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Няма веч оръжье! ?ма хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка ду?а - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
“Грабайте телата!” - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
? турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите на?и като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дива?ки
гълтат, потопяват орляка юна?ки…
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
?зведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
? днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, ?уми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Не забравяйте да се абонирате за RSS новини от блога ми.
online